Percovision.info stimuli.bg
search play links contact stuff
    05-11-2009
   

http://harta-bg.info/article.php?id=56

 

Юрген Буумгарден

„Придобито” достойнство и „абсолютно” достойнство

 

Въпросът за човешкото достойнство изправя пред редица трудности. Какво представлява всъщност човешкото достойнство? Често в ежедневието си използваме изрази като „някой е достоен да направи това или да получи онова”. С това имаме предвид, че този някой се е отличил по определен начин, който му дава правото или основанието да направи или получи нещо. В този контекст говорим не за право в юридическия смисъл на думата, а за т. нар. мислено, идеално право. Ако някой е достоен да заеме място в националния отбор, казваме, че той има правото на това.

Наред с въпроса за придобитото чрез лични усилия достойнство стои и въпросът за „абсолютното” човешко достойнство – достойнството, неизменен атрибут на човешката личност, което човек придобива с раждането си и което не може да бъде получено по наследство или заслужено с лични усилия. Важна част от съдържанието на това достойнство е също едно право или претенция. Затова можем да нараним достойнството на един човек така, както можем да нарушим едно юридическо право. За разлика от посегателството върху имуществено право, при което се накърнява единствено благосъстоянието, посегателството върху човешкото достойнство, било то чрез насилие или оскърбление, е насочено винаги към човешката личност.

 

Човешката същност като съдържание на човешкото достойнство

 

Когато бъде засегнато достойнството на един човек, се оспорва правото, върху което е основана човешката му същност. Този човек не бива възприеман като достойно човешко същество. Оспорена е претенцията му да бъде това, което е. За разлика от другите форми на посегателство, където по закон пострадалият има възможността да потърси защита на накърненото си право, посегателството върху човешкото достойнство отнема и самото право на защита.

В какво се състои човешкото достойнство? Какво е човешко достойнство?

Не следва ли при отговора на този въпрос да бъдат взети под внимание културните особености, които напълно могат да размият понятието? Това, което според традициите на една култура е достойно, в друга се счита за нечовешко. В рамките на това изложение няма да се опитвам да създам каталог на критериите за описание на човешката същност и човешкото достойнство, който да е максимално обективен и независим от културните различия. Предмет на размишленията ми ще бъде понятието за човешко достойнство в един определен контекст – християнско-хуманистичния. Разглеждането на въпроса в светлината на подобна културна зависимост обаче не може да бъде считано за произвол, доколкото всяка култура притежава свой собствен начин на изразяване. В тази връзка възниква и въпросът дали във всяка култура не може да бъде намерен общовалиден еквивалент на понятието „достойнство“.

 

Незаменимостта на човека като белег за неговото достойнство

 

В достойнството на един човек със състои и неговата човешка същност. Но в такъв случай не представлява ли достойнството просто сбор от родови характеристики, определящи същността на човека, неговия пол и поведение? Принадлежността на едно същество към конкретен род съвсем не означава, че наред с нея то придобива и свое достойнство. Дали същността на човека представлява просто съвкупност от родови белези или следва да бъде описана и с други категории, стоящи извън тях?

Отговор на последния въпрос откриваме в личния си житейски опит. Един от най-важните житейски уроци за всеки човек е да осъзнае, че друг човек е толкова ценен за него, че никой не може да го замени. Нищо по-различно не се случва и в любовта. Един човек не може просто да бъде заменен от друг. Това е така, не защото той е „по-добър” от всички останали, а защото неговата уникална същност не може да бъде сравнена с ничия друга човешка същност в отношенията му с другия човек. Подобно прозрение не може да бъде обяснено рационално. На външен за отношенията наблюдател не би могло смислено да се обясни защо за един човек друг човек е незаменим и уникален. Никакви критерии не могат да дефинират незаменимостта. Незаменимостта на един човек в отношенията му с друг човек означава, че той е безкрайно ценен за него, независимо от съществуването на някой друг– по-красив, по-умен и дори по-здрав, който в още по-голяма степен, поради по-добрите си качества, би могъл да се определи като безценен и в този смисъл дори по-достоен за неговата любов.

Всеки човек ли е незаменим?

Един философ конструирал мислена ситуация, в която не би могло да се даде неопровержим аргумент против безболезненото умъртвяване на спящ човек, без близки и приятели, които впоследствие да изпитват неговата липса. Според него, чрез подобна смърт никой нищо не би изгубил. На света не би имало човек, който да усеща липсата на убития, а тъй като убитият вече няма да е между живите, той също не би могъл да преживее усещането за загуба. Подобна аргументация помага чрез феномена на незаменимостта да се очертаят характеристиките на понятието достойнство. Човек не става незаменим, а с това и достоен, едва когато някой друг човек осъзнае неговата незаменимост. Приемането на обратното означава селекция на качествата.

Към подобен възглед могат да бъдат отправени следните възражения: Ако разгледаме отново описания по-горе житейски пример за незаменимостта на един човек в отношенията му с друг, ще установим, че в тях незаменимостта се усеща много повече като качество, което обектът на чувствата ни вече притежава, отколкото като качество, което ние самите му приписваме. Другият е незаменим, не защото се нуждая от него, а защото е неповторим и уникален. Ако приемем обратната теза, отново се връщаме към въпроса за критериите. На какви критерии следва да отговаря човек, за да ми бъде полезен? В този ред на разсъждения обаче оставяме в страни въпроса за незаменимостта. Тогава чисто теоретично е възможно да допуснем съществуването на друг човек, който напълно може да заеме мястото на „незаменимия”. За да стане това, той просто трябва също толкова добре като предишния да е в състояние да отговори на моите критерии. Тази възможност навярно би била напълно реална в недалечното бъдеще чрез клонирането на човека. Тогава за всеки човек би могъл да се намери „заместител”, който би бил достоен да заеме неговото място, тъй като на генетична основа е равностоен на своя оригинал.

 

Целостта на човека

 

В понятието за незаменимост се включва много повече от наличието на определени качества, ценни за друг човек, от които той се нуждае. Гледаме на един човек като незаменим не защото представлява съвкупност от различни способности, важни и ценни за нас, а защото е цялостна и завършена личност, защото ние самите гледаме на себе си по този начин. Но какво означава тази цялост? Ние възприемаме другия човек не просто като съвкупност от различни дела, а като завършено единство. Не харесваме веднъж интелекта, а друг път тялото на един човек. В отношенията си с него можем веднъж да апелираме към неговия разум, а друг път към чувствата му, но това не променя начина, по който го възприемаме. Цялостта, завършеността и единството на личността на другия се разкриват пред нас постепенно. Най-образно тази постепенно разгръщаща се цялост на личността може да бъде онагледено чрез езика на тялото. Движенията на тялото ние не възприемаме като сбор от различни жестикулиращи части, а като единно, завършено движение, което ни насочва към неговата цялост. Означава ли тази констатация, че при хората с психични увреждания това единство и завършеност на личността, респективно тяхната уникалност и незаменимост не се проявява или се проявява твърде ограничено? В никакъв случай. Хора с подобни заболявания притежават ограничена способност да дадат израз на това, което са. Но със загубата на способността за себеизразяване, те не губят нищо от своето човешко достойнство.

 

Достойнство и смърт

 

Човек губи достойнството си едва със смъртта, но „ губи” тук е неподходящо използвана дума, тъй като този, който вече не е жив, не може да изгуби каквото и да било. По-скоро следва да се каже, че достойнството „изчезва” със смъртта. Но и това не е правилна констатация. На смъртното легло на близък човек много хора имат точно обратното прозрение. Мъртвият излъчва достойнство по особен начин. Тази истина се корени в единството и цялостта на човешката личност, които се запазват и след смъртта.

 

Достойнството като метафизично понятие

 

Човешкото достойнство се изразява в осезаемата цялост на човешката личност, но не се изчерпва единствено с нея. То не може да бъде обяснено на биохимична основа, нито измерено с физиологични и психични процеси. Достойнството има метафизичен характер и надхвърля физическата същност на човека. В това трябва да се търси една от причините, поради които отделни хора и държавни институции пренебрегват човешкото достойнство. Там където изявата на човешкото достойнство е ограничена, се накърнява не само достойнството, но и самата му проявна форма. Погазеното вътрешно, неприкосновено достойнство бива заменено от нормираното поведение. На мястото на метафизичното достойнство се появяват нови критерии за човешка значимост като: цвят на кожата, произход, здравословно състояние и много други. Човешкото достойнство се разпада на отделни качества и на него вече не се гледа в светлината на единството и целостта на личността.

В Конституцията на Германската република е регламентирано, че човешкото достойнство е неприкосновено. Срещу това можем да възразим, че нещо с метафизична същност не може да бъде накърнено и едва ли се нуждае от защитата на алинеи и параграфи. Уязвима е обаче изявата на човешкото достойнство, което по същността си остава метафизично и не може да бъде накърнено. Именно поради това, достойнството на отделния човек не може да бъде поставено в зависимост от физическите му и генетични качества. Това добре е изразено в Общата декларация на ЮНЕСКО за човешкия геном и човешките права (1997г.):

А) Всеки човек притежава правото да изисква уважение към своето достойнство и права, независимо от неговите генетични белези;

Б) Достойнството изисква човекът да не се свежда единствено до генетичните си качества, повелява уважение към неговата уникалност и многообразие;

Предходният член първи от цитирания документ поставя някои въпроси:

„Човешкият геном стои в основата на фундаменталното единство на всички членове на човешкото общество, в основата на признаването на тяхното достойнство и многообразие. В символичен смисъл той е наследството на човечеството.”

Ако геномът стои в основата на човешкото достойнство, възниква въпросът дали то не може да бъде усъвършенствано чрез „подобряване” на човешкия геном. Тогава човешкото достойнство би било поставено в зависимост от биологични предпоставки. Срещу подобна теза може да се възрази с аргумента, че човешкото достойнство се изразява чрез многообразието, но и ограничеността на човешкия геном. Достойнството на човека предшества неговата генетична същност. Именно заради своето достойнство, човекът не се нуждае от подобряване или обогатяване на своя геном.

 

Достойнството на човешкото тяло

 

Не борави ли медицината с присъди по отношение на човешката стойност? Когато човек остарее и органите му вече не функционират толкова добре поради износване и болест, не е ли тогава тялото му по-малко стойностно? Това би могло да е така, ако на човека в подобна ситуация се гледа през призмата на обективната скала на стойностите на жизнеспособността. Но тялото на един човек не е гола клетъчна структура, която може да бъде отново култивирана в епруветка. Тялото на един човек черпи стойността си от цялостта на човешката личност, от нейната незаменимост, която разкрива и неговото достойнство. Стойността на тялото се определя от достойнството на неговия притежател. То трябва според предназначението си да служи на достойнството на своя „носител”.

 

Зависимостта на човешкото достойнство

 

Човешкото достойнство се намира в специални отношения на зависимост, които са от особено значение при разглеждането на проблема от етична гледна точка. Тези отношения на зависимост се изразяват в това, че никой не може да накърни достойнството на друг човек, без с това да нарани и собственото си достойнство. Когато по време например на медицински експеримент някой злоупотреби с достойнството на другия, той всъщност работи и против собственото си достойнство. Достойнството на другия в този случай е накърнено от това, че е потъпкано правото му на самоопределение, като неизменна част от него.

 

Достойнството като отношение към самия себе си

 

Съблюдаването на достойнството на другия е важно не само от гледна точка на собственото достойнство, но и от гледна точка на уважението и респекта към неговата личност. За разлика от радикалната етика на автономията, която по принцип одобрява всяко решение на другия, доколкото то не наранявана останалите или не се намесва в правото им на свободен избор, в етиката на човешкото достойнство решението на другия само по себе си е обект на ответна оценка и на свой ред обуславя решенията и отговорността на насрещната страна. В рамките на тази етика, всяко действие поставя в зависимост собственото достойнство от уважението към достойнството на другия.

За онагледяване на казаното можем да дадем следния пример: Лекар отказва да извърши рискована интервенция за отстраняването на незначителен козметичен дефект, въпреки че пациентът му е наясно в пълна степен със съществуващите рискове и ги приема. В този случай лекарят отказва да приеме предложението и да извърши интервенцията, защото счита, че пациентът му не следва да поема този риск. В случая желанието на пациента превръща тялото му в самоцел, за него то вече не е в услуга на цялостната му човешка същност и на собственото му достойнство. Да подпомогне чрез намесата си подобно отношение към собственото тяло противоречи на личното достойнство на лекаря.

 

Достойнството на човека и неговата родова принадлежност

 

Достойнството се идентифицира с уникалността и незаменимостта на човека, то не се проявява директно, но е видимо при всеки чрез тялото, думите и делата му. Достойнството не се отъждествява с конкретна идея, а отразява най-дълбоката човешка същност. Човешката същност тук и сега, в своята конкретност е незаменима. Достойнството не е просто прибавка към човешката личност, привнесена по-късно към нея по някакъв начин. То е самият човек в единство и цялост, изразяващо се чрез думи и дела. Винаги можем да разберем какво е човекът в неговата цялост, но никога не можем да го дефинираме. Ако това ни се отдава сравнително лесно, когато поставим въпроса на биологична основа, не така стоят нещата, когато разглеждаме човека от гледна точка на неговия жизнен опит и собствена история – неповторима в сравнение с историята на всеки друг човек, която никога не може да бъде разказана напълно. Човекът в цялостната си същност не се поддава на обобщаващо познание. Може единствено да се разбере същността на човека, която постоянно се изразява чрез целия му живот. По тази причина не се поддава на точна дефиниция и понятието за човешко достойнство. То се съдържа в необхватната, неделима и индивидуална човешка същност.

От казаното се налага изводът, че там където е налице проява на човешка същност, има и човешко достойнство. Проявата на човешката същност е свързана с принадлежността към човешкия род. Дали едно същество следва да бъде причислено към човешкия род, се определя от редица белези. Това означава, че всяко същество, принадлежащо към човешкия род, притежава и свое достойнство.

 

Трудности при обосноваването на етика на достойнството

 

Обосноваването на етика на достойнството, в сравнение с останалите етични подходи, се сблъсква със сериозни недостатъци. С понятието „човешко достойнство” се дава описание на нещо, което не е видимо, а още по-малко подлежи на конкретна дефиниция. От друга страна, етика обвързана с интересите на човека, може да бъде построена върху нещо, което в повечето случаи следва да бъде обобщено като емпирично. Различните интереси обикновено са обективно определени, сравнявани едни с други и поставяни на по-преден или по-заден план, в зависимост от различни приоритети. По този начин човешкото достойнство не може да бъде показано в самата си същност, а дефинирането му бива поставяно в зависимост от интерпретацията на различен житейски опит.

Познанието за човешкото достойнство, не просто като за условност, може да бъде гарантирано единствено чрез религиозната мисъл. Идеята за човешкото достойнство се основава не на факта, че човек може да бъде уникален и незаменим единствено чрез възприятията на друг човек, а на истината, че той притежава тези качества, заради Божията любов. За Бога всеки човек е уникален и незаменим, защото Бог го обича. Това е и фундаментът на християнската теология.

Трудностите по обосноваване на идеята за достойнството в нейния етичен аспект сами по себе си не са аргумент срещу достоверността й. Различни възгледи ръководят човека през целия му живот. Фактът, че те са негови основни постулати, не е доказателство за тяхната правилност. Дори ако се отдадем на симпатията си към даден човек, чувствата, които изпитваме, не са научно обосновано доказателство за това, че са взаимни. Другият дори може да ни разочарова. В подобна ситуация, в която сме лишени от доказателства, ни остава единствено да се надяваме, че чувствата ни получават отговор. Сигурно доказателство за това, не можем да получим.

По подобен начин стои и проблемът с дефинирането на човешкото достойнство. То стъпва не на научно обосновани факти, а на външните белези на своята проява. Както е невъзможно да се доверим на чувствата си към един човек едва когато получим неопровержими доказателства за взаимност, така нехуманно би било да зачитаме нечие достойнство едва след като се уверим в правото на това на неговия притежател. Характерно за природата на човека е това, че той не се ръководи от обективни факти и доказателства както при чувствата си, така и при изграждането на основните си възгледи. Обстоятелството, че същото важи и за етиката на достойнството, не бива да се възприема като нейна слабост, а по-скоро като нейно преимущество. С това тя показва човеколюбивото си лице.

© 2010 Percovision.info Whois intelligence    кардиология хирургия pinout connectors Пътеписи Sony service iotiubtrends°   »